Биография на Паисий Хилендарски 

Сведенията за живота на Паисий се изчерпват с автобиографичните му бележки в единствената му сигурна творба „История славянобългарска“, вписванията в хилендарските кондики и някои писма.

Роден е през 1722 г. в Самоковската епархия, най-вероятно в Банско, баща му е от Банско, а майка му от самоковското село Доспей.

Според неговите думи не е учил „нито граматика, нито светски науки“, вероятно имайки предвид годините до замонашването си. През 1745 отива в Хилендарския манастир, където по-късно е йеромонах и проигумен.

С много труд две години събира материали (за тази цел ходи и в „Немска земя“) и започва да пише българската история, която завършва през 1762 в Зографския манастир. При обиколките си из българските земи като таксидиот носи и своя труд, за да се преписва и разпространява сред българите.

Предполага се, че е починал на път за Света гора в селището Амбелино (днес Лозница, квартал на Асеновград). Паисий Хилендарски е олицетворение на прехода от българско средновековие към епохата на национално-освободителното културно и политическо движение.

Създаването на „История славянобългарска“ по времето и при условията, в които той живее, е изключителен граждански и книжовен подвиг. Подтикван от патриотизъм и от тревога за съдбата на българския род и език, чрез своята „книжица“, като възкресява славното минало на българите, Паисий се стреми да събуди народностното им съзнание, да им внуши, че имат основание за високо национално самочувствие и гордост.

Един от най-важните му аргументи за това е дейността на Константин-Кирил Философ и на Методий. С оценките си за славянските първоапостоли той продължава средновековната традиция на преклонение пред тяхното дело, положило основата на богатата старобългарска култура.

За съзнанието му, че те имат първостепенно значение в българската история, говори фактът, че той включва в труда си отделна глава под наслов „За славянските учители“.